•          

                      Силни времена

  
  
   "Тежките времена раждат силни хора. Силните хора раждат лесни времена. Лесните времена раждат слаби хора. Слабите хора раждат трудни времена."

  В краят на годината всеки прави някаква равносметка- било на изминалата година или живота си досега. Аз се връщам 33 година назад ( не знам дали е случайно или не числото 33),това е 1989 год.-28 и 29 декември. Време, много бурно и запомнящо се. Време, което определяше съдбата на цял един народ, на цяла една общност. Силно време. Десето ноемврийският преврат беше минал, диктатора Живков беше свален, дали от свои или чужди, няма значение. Важното беше, че това стана исторически момент за възстановяване на несправедливостите срещу една цяла общност- мюсюлманската, която от няколко години беше подложена на репресии във всякаква форма, дори и физическо ликвидиране на някои нейни представители.  Хората бяха търпели прекалено много, бяха носили този товар дълги години, бяха мълчали прекалено дълго време и в тях назряваше момента да поискат възстановяване на изконните си човешки права, като свободното избиране на името, свободата на вероизповедание и ред други неща.

  В редица градове и села мюсюлманите започнаха митинги, гладни стачки с искане за възстановяване на рождените им арабско- турски имена. Този процес не подмина и района на Якоруда, към който влизаха няколко села.

  Тези събития оказаха влияние и на хората от с. Аврамово, село, в което винаги са живели будни, честни и искрени мюсюлмани, които винаги са защитавали религията си, като са се противопоставяли на комунистическия режим, като са отстоявали вярата си, дори с цената на живота си. Въпреки малкия си брой жители, селото имаше доста пострадали хора от тоталитарния режим, имаше хора, лежали с години в затвора, хора, интернирани в други краища на България, и тези хора бяха измъчвани, тормозени, унижавани. Като тяхната единствена вина беше тази, че не искаха да предадат вярата си, името си, корените си.

  Тези хора активно се включиха във всички митинги, стачки, протести с единствено искане- Имената. На 28 декември някак спонтанно в центъра на селото се стекоха всички жители, от Якоруда бяха изпратени няколко официални лица, които уж да успокоят и тушират населението, но енергията беше много силна, получи се напрежение, което заплашваше да ескалира във физическа разправа с представителите на властта, между които беше тогавашния представител на ДС, Марио Бучков, личност, която всички познаваха и помнеха униженията, заплахите и побоя, който беше нанасял на хора от селото заради това, че защитаваха идентичността си. Някои от жените застанаха на пътя на държавната кола и не искаха я да пуснат да си тръгне, но все пак след обещание от официалните лица да отпуснат автобус, който да закара желаещите да идат за София и да се включат в организирания там митинг пред парламента. Естествено, това излезе блъф, обещание, което беше дадено, за да могат да се измъкнат. Това, естествено, не спря хората. Те сами се организираха да пътуват с влака до Септември, оттам за София. Аз, въпреки крехките си 17 години, също бях част от множеството. Беше впечатляващо, вдъхновяващо- хора от всички близки села-Аврамово, Смолево, Бел камен, Света петка, Пашово, Боровиново, Кръстава и още много други, изпълнили теснолинейката, на път за София.

  Част от мъжете вече бяха там от предишни дни, защото се провеждаше щафетна гладна стачка от мюсюлмани от цялата страна. Пристигнахме много рано сутринта в столицата. Огромно море от хора се беше събрало около сградата на Народното събрание. Междувременно заваля мокър и обилен сняг, но това не се усещаше от хората. Те се организираха в пълен синхрон и потече една човешка река, която скандираше като един- „ИМЕНАТА! ИМЕНАТА!“. После се поемаше нов възглас – „ЕДИНСТВО!ЕДИНСТВО!, преминаваше в „ДЕМОКРАЦИЯ!“ и накрая завършваше с: „Всеки ден ще е така, до победата!“. Лозунгите се поемаха един след друг, но всичко беше мирно, без ексцесии и провокации. Към множеството от мюсюлмани, се присъединяваха и българи- християни, които бяха съпричастни с нашите искания. Отделно много от хората от столицата, бяха направили топъл чай и сандвичи и ни даваха да се затоплим и нахраним.

  Беше удивителна, съзидателна, обединителна енергия- да гледаш тези бедни, отрудени хора, да защитават правата си. Те бяха готови на всичко, бяха преживели много и не се плашеха лесно. Техните груби, честни десници бяха вдигнати в искане за демокрация и достоен живот. С тези ръце те бяха дялали камъни за къщите си, но бяха построили и много училища, пътища, язовири, бяха построили България. В техните честни очи блестеше решителност, че ще постигнат това, за което бяха дошли. Времето ставаше студено, хората бяха мокри, но продължаваха да скандират исканията си. И в един определен момент, към края на деня, дойде дългоочакваната новина, че Политбюро е взело решение за връщане на рождените ни имена. Тогава цялото множество избухна в спонтанен текбир, единствен, който беше произнесен на площада пред Народното събрание.

  Всички плачеха, мъжете не криеха сълзите си, всички се прегръщаха и поздравяваха. Велик момент, който си заслужаваше всички трудности, които преживяхме, като много от нашите близки не успяха да доживеят, защото живота им беше съкратен от побоищата, които са понесли по арести и затвори.

  Тези изпитания ни направиха силни хора, хора, непримирими към несправедливостта в живота, отстояващи своите принципи и вяра, достойни хора.