Любов в минало време

 

 

    Емине духаше в премръзналите си шепи, за да се стопли и продължаваше да чисти снега до дървата, които бяха потрупани от вчерашния обилен снеговалеж. Трябваше да нацепи малко от тях, за да разпали печката, преди да се е прибере съпругът й Мехмед.

Дървата бяха повечето клони, но доста дебели, затова тя нямаше да се справи с брадвата. Върна се обратно към навеса до къщата, за да вземе лъка, с помощта на който триеха дървата. Сложи дебелият клон на дървеното магаре, което имаха и, беше нейн помощник, когато трябваха да се разтриват дървата. Емине режеше с лекота, личеше, че това е част от ежедневната й работа. Понякога ръката я заболяваше в рамото, но тя налагаше болното място с бабини илачи и болката утихваше временно до следващото натоварване или студено време.

Съпругът на Емине, Мехмед, работеше като дървосекач през останалата част от годината, но през зимата си оставаше вкъщи и помагаше на Емине с отглеждането на животните. Имаха 30 овце, заедно с агнетата, бяха към 50.Имаха и две крави.

През зимата Мехмед често ходеше в гората с впряга от волове, събираше клоните на боровете и ги караше за храна на овцете. Това много им помагаше, както за икономисването на малкото сено, което бяха събрали за толкова много животни, така също служеше и като витамини на овцете през зимата, като унищожаваше и паразитите на овцете.

Емине чевръсто събра нарязаните дърва, част от тях нацепи на дребно, за да се разпали огъня по- бързо, начекна борина от кютука, който бяха изкопали в гората и забърза за вкъщи. Това беше най- хубавата борина, от корените на отдавна отрязан бор, които оставаха в земята и се превръщаха в пълен със смола кютук, който ползваха за разпалки и миришеше удивително. Дори и това ,да го изкопаят изискваше доста усилия за планинските хора. Но за тях това си беше част от трудното им ежедневие и те го вършеха с лекота, както всяка друга дейност, която вършеха. Планината беше сурова към тях, но им даваше и закрила, сигурност и спокойствие. Беше ги направила истински хора, свикнали всичко да постигат с тежък труд, взаимопомощ и уважение един към друг.

Емине запали дървата, веселите езици на огъня бързо засвяткаха през дупките на вратата на ламаринената печка. Сложи отгоре гърнето, в което беше подготвила от снощи с гулия, за да се вари. Това беше традиционно ястие за тях, готвеше се само през зимата, и то когато е най- студено. Вареше се два дни, като включваше гулия, червено цвекло, сушена карантия и сушено месо, накрая се добавяше и захар. Миризмата на готвещата се гулия изпълваше цялата къща, попиваше дори в дрехите, които стояха на закачалката и когато ги обличаха и излизаха навън, комшиите усещаха кога и в коя къща се готви това ястие.

Когато огъня се разгоря достатъчно, Емине сложи на края на печката и каления ибрик, за да е топла водата за абдест, тъй като времето за обедната молитва наближаваше, а тя познаваше достатъчно добре съпруга си и знаеше, че той държи на точността на изпълнение на намаза. За него това беше закон- да си откланя навреме задължението към Аллах.

Много скоро, докато шеташе у дома, Емине чу гласовете на внуците им- Емине и Мехмед. Децата носеха имената на техните баба и дядо. Това беше традиция при родопчаните и се спазваше стриктно, считаше се като знак на уважение към родителите.

Децата се прибираха от училище, краката има бяха подгизнали от снега, с който бяха пълни гумените им ботушки. Училището беше доста далече и нямаше как да стигнат сухи до там в дълбоките преспи.

Винаги се отбиваха най- напред през Емине , защото знаеха, че  се е погрижила да е топло и да има вкусно ядене, я печени картофи във фурната, я топло мляко, а през зимата много обичаха баба им да им изпече на жар сушени черва.

Децата бързо грабнаха малките дървени столчета, събуха си мокрите чорапи и сложиха измръзналите си крачета на края на отворената фурна на печката. Винаги така си топлеха краката, а мокрите им плетени ръкавици, също намериха място там да се сушат. Тъй като бяха вълнени, скоро в стаята се разнесе натрапчива миризма от вълната, при което баба им се развика и те успяха да ги махнат, преди да направят някоя беля с тях. Емине наблюдаваше с умиление децата, но се стараеше да се държи строго с тях, да ги възпита да ценят всяко нещо и да бъдат признателни към чуждия труд,в случая към ръкавиците, киото тя им беше оплела, за да ги топлят.

Скоро Мехмед също се прибра. Децата, като го видяха, наскачаха към него да го прегръщат, атой веднага започна да ги пита какво са научили в училище. Мехмед държеше много на грамотността, искаше децата да бъдат старателни и упорити в усвояването на уроците. Самият той, човек с четвърто отделение, както сам се изразяваше, беше разбрал, че без училище, няма как да се справиш в живота. Всяка вечер, когато работата навън приключваше, той вземаше елифката и учеше децата на азбуката на Корана, повтаряше многократно с тях дуите, които трябваше да знае всяко мюсюлманче. Разправяше им истории за различните пророци, които беше чувал  от един учен човек в религията и старателно предаваше запомненото на внуците си.

Вече наближаваше времето за обедната молитва, Емине постла едно вехто одеяло до печката, сложи легена и взе вече топлия ибрик от печката, отсипа внимателно малко вода, за да провери да не е много топла и извика Мехмед да взима адбест. Докато той се миеше, тя държеше везания пешкир до печката, за да се нагрее и да го даде на съпруга си да се избърше. Малката й внучка винаги с удивление гледаше баба й какво прави. Всеки път я питаше защо го прави, а Емине се усмихваше, сините й очи заблестяваха с особен блясък и отговаряше:

-        Като пораснеш и намериш подходящия, като дядо ти, ще разбереш.

 

Много години след тези детски спомени, порасналата вече Емине, често се сещаше за баба й и дядо й, за тяхната необикновена любов, за която тя никога не чу и една дума, но се чувстваше и усещаше във всяко тяхно действие и грижа един към друг. И я сравняваше със сегашната, модерна, съвременна любов, която беше само на думи, и при най- малката трудност се пречупваше, губеше тежестта си, защото беше любов само на думи, а не като тази от детските й спомени, която беше на дела.