•          

                      Силни времена

  
  
   "Тежките времена раждат силни хора. Силните хора раждат лесни времена. Лесните времена раждат слаби хора. Слабите хора раждат трудни времена."

  В краят на годината всеки прави някаква равносметка- било на изминалата година или живота си досега. Аз се връщам 33 година назад ( не знам дали е случайно или не числото 33),това е 1989 год.-28 и 29 декември. Време, много бурно и запомнящо се. Време, което определяше съдбата на цял един народ, на цяла една общност. Силно време. Десето ноемврийският преврат беше минал, диктатора Живков беше свален, дали от свои или чужди, няма значение. Важното беше, че това стана исторически момент за възстановяване на несправедливостите срещу една цяла общност- мюсюлманската, която от няколко години беше подложена на репресии във всякаква форма, дори и физическо ликвидиране на някои нейни представители.  Хората бяха търпели прекалено много, бяха носили този товар дълги години, бяха мълчали прекалено дълго време и в тях назряваше момента да поискат възстановяване на изконните си човешки права, като свободното избиране на името, свободата на вероизповедание и ред други неща.

  В редица градове и села мюсюлманите започнаха митинги, гладни стачки с искане за възстановяване на рождените им арабско- турски имена. Този процес не подмина и района на Якоруда, към който влизаха няколко села.

  Тези събития оказаха влияние и на хората от с. Аврамово, село, в което винаги са живели будни, честни и искрени мюсюлмани, които винаги са защитавали религията си, като са се противопоставяли на комунистическия режим, като са отстоявали вярата си, дори с цената на живота си. Въпреки малкия си брой жители, селото имаше доста пострадали хора от тоталитарния режим, имаше хора, лежали с години в затвора, хора, интернирани в други краища на България, и тези хора бяха измъчвани, тормозени, унижавани. Като тяхната единствена вина беше тази, че не искаха да предадат вярата си, името си, корените си.

  Тези хора активно се включиха във всички митинги, стачки, протести с единствено искане- Имената. На 28 декември някак спонтанно в центъра на селото се стекоха всички жители, от Якоруда бяха изпратени няколко официални лица, които уж да успокоят и тушират населението, но енергията беше много силна, получи се напрежение, което заплашваше да ескалира във физическа разправа с представителите на властта, между които беше тогавашния представител на ДС, Марио Бучков, личност, която всички познаваха и помнеха униженията, заплахите и побоя, който беше нанасял на хора от селото заради това, че защитаваха идентичността си. Някои от жените застанаха на пътя на държавната кола и не искаха я да пуснат да си тръгне, но все пак след обещание от официалните лица да отпуснат автобус, който да закара желаещите да идат за София и да се включат в организирания там митинг пред парламента. Естествено, това излезе блъф, обещание, което беше дадено, за да могат да се измъкнат. Това, естествено, не спря хората. Те сами се организираха да пътуват с влака до Септември, оттам за София. Аз, въпреки крехките си 17 години, също бях част от множеството. Беше впечатляващо, вдъхновяващо- хора от всички близки села-Аврамово, Смолево, Бел камен, Света петка, Пашово, Боровиново, Кръстава и още много други, изпълнили теснолинейката, на път за София.

  Част от мъжете вече бяха там от предишни дни, защото се провеждаше щафетна гладна стачка от мюсюлмани от цялата страна. Пристигнахме много рано сутринта в столицата. Огромно море от хора се беше събрало около сградата на Народното събрание. Междувременно заваля мокър и обилен сняг, но това не се усещаше от хората. Те се организираха в пълен синхрон и потече една човешка река, която скандираше като един- „ИМЕНАТА! ИМЕНАТА!“. После се поемаше нов възглас – „ЕДИНСТВО!ЕДИНСТВО!, преминаваше в „ДЕМОКРАЦИЯ!“ и накрая завършваше с: „Всеки ден ще е така, до победата!“. Лозунгите се поемаха един след друг, но всичко беше мирно, без ексцесии и провокации. Към множеството от мюсюлмани, се присъединяваха и българи- християни, които бяха съпричастни с нашите искания. Отделно много от хората от столицата, бяха направили топъл чай и сандвичи и ни даваха да се затоплим и нахраним.

  Беше удивителна, съзидателна, обединителна енергия- да гледаш тези бедни, отрудени хора, да защитават правата си. Те бяха готови на всичко, бяха преживели много и не се плашеха лесно. Техните груби, честни десници бяха вдигнати в искане за демокрация и достоен живот. С тези ръце те бяха дялали камъни за къщите си, но бяха построили и много училища, пътища, язовири, бяха построили България. В техните честни очи блестеше решителност, че ще постигнат това, за което бяха дошли. Времето ставаше студено, хората бяха мокри, но продължаваха да скандират исканията си. И в един определен момент, към края на деня, дойде дългоочакваната новина, че Политбюро е взело решение за връщане на рождените ни имена. Тогава цялото множество избухна в спонтанен текбир, единствен, който беше произнесен на площада пред Народното събрание.

  Всички плачеха, мъжете не криеха сълзите си, всички се прегръщаха и поздравяваха. Велик момент, който си заслужаваше всички трудности, които преживяхме, като много от нашите близки не успяха да доживеят, защото живота им беше съкратен от побоищата, които са понесли по арести и затвори.

  Тези изпитания ни направиха силни хора, хора, непримирими към несправедливостта в живота, отстояващи своите принципи и вяра, достойни хора.

 

             Любов в минало време

 

 

    Емине духаше в премръзналите си шепи, за да се стопли и продължаваше да чисти снега до дървата, които бяха потрупани от вчерашния обилен снеговалеж. Трябваше да нацепи малко от тях, за да разпали печката, преди да се е прибере съпругът й Мехмед.

Дървата бяха повечето клони, но доста дебели, затова тя нямаше да се справи с брадвата. Върна се обратно към навеса до къщата, за да вземе лъка, с помощта на който триеха дървата. Сложи дебелият клон на дървеното магаре, което имаха и, беше нейн помощник, когато трябваха да се разтриват дървата. Емине режеше с лекота, личеше, че това е част от ежедневната й работа. Понякога ръката я заболяваше в рамото, но тя налагаше болното място с бабини илачи и болката утихваше временно до следващото натоварване или студено време.

Съпругът на Емине, Мехмед, работеше като дървосекач през останалата част от годината, но през зимата си оставаше вкъщи и помагаше на Емине с отглеждането на животните. Имаха 30 овце, заедно с агнетата, бяха към 50.Имаха и две крави.

През зимата Мехмед често ходеше в гората с впряга от волове, събираше клоните на боровете и ги караше за храна на овцете. Това много им помагаше, както за икономисването на малкото сено, което бяха събрали за толкова много животни, така също служеше и като витамини на овцете през зимата, като унищожаваше и паразитите на овцете.

Емине чевръсто събра нарязаните дърва, част от тях нацепи на дребно, за да се разпали огъня по- бързо, начекна борина от кютука, който бяха изкопали в гората и забърза за вкъщи. Това беше най- хубавата борина, от корените на отдавна отрязан бор, които оставаха в земята и се превръщаха в пълен със смола кютук, който ползваха за разпалки и миришеше удивително. Дори и това ,да го изкопаят изискваше доста усилия за планинските хора. Но за тях това си беше част от трудното им ежедневие и те го вършеха с лекота, както всяка друга дейност, която вършеха. Планината беше сурова към тях, но им даваше и закрила, сигурност и спокойствие. Беше ги направила истински хора, свикнали всичко да постигат с тежък труд, взаимопомощ и уважение един към друг.

Емине запали дървата, веселите езици на огъня бързо засвяткаха през дупките на вратата на ламаринената печка. Сложи отгоре гърнето, в което беше подготвила от снощи с гулия, за да се вари. Това беше традиционно ястие за тях, готвеше се само през зимата, и то когато е най- студено. Вареше се два дни, като включваше гулия, червено цвекло, сушена карантия и сушено месо, накрая се добавяше и захар. Миризмата на готвещата се гулия изпълваше цялата къща, попиваше дори в дрехите, които стояха на закачалката и когато ги обличаха и излизаха навън, комшиите усещаха кога и в коя къща се готви това ястие.

Когато огъня се разгоря достатъчно, Емине сложи на края на печката и каления ибрик, за да е топла водата за абдест, тъй като времето за обедната молитва наближаваше, а тя познаваше достатъчно добре съпруга си и знаеше, че той държи на точността на изпълнение на намаза. За него това беше закон- да си откланя навреме задължението към Аллах.

Много скоро, докато шеташе у дома, Емине чу гласовете на внуците им- Емине и Мехмед. Децата носеха имената на техните баба и дядо. Това беше традиция при родопчаните и се спазваше стриктно, считаше се като знак на уважение към родителите.

Децата се прибираха от училище, краката има бяха подгизнали от снега, с който бяха пълни гумените им ботушки. Училището беше доста далече и нямаше как да стигнат сухи до там в дълбоките преспи.

Винаги се отбиваха най- напред през Емине , защото знаеха, че  се е погрижила да е топло и да има вкусно ядене, я печени картофи във фурната, я топло мляко, а през зимата много обичаха баба им да им изпече на жар сушени черва.

Децата бързо грабнаха малките дървени столчета, събуха си мокрите чорапи и сложиха измръзналите си крачета на края на отворената фурна на печката. Винаги така си топлеха краката, а мокрите им плетени ръкавици, също намериха място там да се сушат. Тъй като бяха вълнени, скоро в стаята се разнесе натрапчива миризма от вълната, при което баба им се развика и те успяха да ги махнат, преди да направят някоя беля с тях. Емине наблюдаваше с умиление децата, но се стараеше да се държи строго с тях, да ги възпита да ценят всяко нещо и да бъдат признателни към чуждия труд,в случая към ръкавиците, киото тя им беше оплела, за да ги топлят.

Скоро Мехмед също се прибра. Децата, като го видяха, наскачаха към него да го прегръщат, атой веднага започна да ги пита какво са научили в училище. Мехмед държеше много на грамотността, искаше децата да бъдат старателни и упорити в усвояването на уроците. Самият той, човек с четвърто отделение, както сам се изразяваше, беше разбрал, че без училище, няма как да се справиш в живота. Всяка вечер, когато работата навън приключваше, той вземаше елифката и учеше децата на азбуката на Корана, повтаряше многократно с тях дуите, които трябваше да знае всяко мюсюлманче. Разправяше им истории за различните пророци, които беше чувал  от един учен човек в религията и старателно предаваше запомненото на внуците си.

Вече наближаваше времето за обедната молитва, Емине постла едно вехто одеяло до печката, сложи легена и взе вече топлия ибрик от печката, отсипа внимателно малко вода, за да провери да не е много топла и извика Мехмед да взима адбест. Докато той се миеше, тя държеше везания пешкир до печката, за да се нагрее и да го даде на съпруга си да се избърше. Малката й внучка винаги с удивление гледаше баба й какво прави. Всеки път я питаше защо го прави, а Емине се усмихваше, сините й очи заблестяваха с особен блясък и отговаряше:

-        Като пораснеш и намериш подходящия, като дядо ти, ще разбереш.

 

Много години след тези детски спомени, порасналата вече Емине, често се сещаше за баба й и дядо й, за тяхната необикновена любов, за която тя никога не чу и една дума, но се чувстваше и усещаше във всяко тяхно действие и грижа един към друг. И я сравняваше със сегашната, модерна, съвременна любов, която беше само на думи, и при най- малката трудност се пречупваше, губеше тежестта си, защото беше любов само на думи, а не като тази от детските й спомени, която беше на дела.