Моят първи хиджаб
Една от най-
спорните и дискутирани тема относно Исляма, това е хиджаба на мюсюлманката, и
по- конкретно нейната кърпа или забрадка. Редица псевдо загрижени учени и
"радетели" за свободата на мюсюлманката се надпреварват да обясняват
колко сме били потиснати и онеправдани, без да се замислят и най- малко за
това, какво ние мислим, как се чувстваме и в крайна сметка, че ние имаме
изконното право да решим как искаме да се обличаме.
Връщайки се
назад в миналото, в далечната 1987 година, когато бях на крехките 15 години,
един спомен не напуска съзнанието ми, случка, която се оказа определяща за
моето бъдеще като мюсюлманка.
Тогавашните
години бяха белязани с гонения и насилие срещу обикновените мюсюлмани и върху
тях се упражняваше всевъзможен натиск, както физически, така и психически- на
жените беше забранено да се качват с кърпи в автобусите, във влаковете, в
болниците и всички обществени сгради. Тази забрана за носене на кърпи се
разпространи и върху местата, където имаше масово събиране на хора.
Едно такова
място беше събора в местността Юндола, който се провеждаше всяка година. Естествено забраната за носене
на кърпи важеше и тук. Бяха организирани специални хора, които да се „
погрижат” за спазване на реда и дисциплината.
Аз заедно с
още 3 мои приятелки отидохме на събора към 9 часа сутринта. Всички бяхме със
забрадки, въпреки че бяхме малки- още едно момиче беше на моята възраст, докато
останалите две бяха 12 годишни. Когато започнахме да се разхождаме, срещу нас
се изправиха трима солидни мъже, които на ръцете си носеха червени ленти с
надпис „Отрядник”.
С доста
остър тон единия от тях ни каза да спрем, след което ни попита откъде сме и
защо сме сложили кърпи. Даже се възмути толкова ли сме неграмотни, че не можем
да прочетем какво те изискват от нас. В първият момент се изплаших, все пак
това са хора на властта, но веднага в сърцето си почувствах прилив на
възмущение и гняв към тази очевидна несправедливост.Първоначалната ми реакция
беше инстинктивно да хвана с ръка краищата на забрадката си, сякаш да я
предпазя, защото знаех какво ще последва, а именно насилствено сваляне на
забрадката от тези „мъже”. След кратко мълчание, те ни наредиха да свалим
доброволно кърпите си.
Ние с
приятелките ми се спогледахме малко уплашено, но въпреки това не го направихме.
Явно „отрядниците” прецениха, че аз като най- голяма трябва да го направя
първа. Подканиха ме да сваля доброволно кърпата или те насила ще я свалят. Аз с
детската си упоритост отказах. И тогава..този миг никога няма да го забравя-
единия от мъжете посегна към главата ми и дръпна силно забрадката ми, която аз
се опитвах да задържа..След тази „демонстрация” на сила, другите момичета
свалиха кърпите си..Сцената се наблюдаваше от доста хора, но всеки се
страхуваше да реагира и да ни защити.Това беше ужасен момент на унижение и погазване на човешкото ми достойнство. Очите
ми бяха пълни със сълзи на безсилие и отчаяние, но се въздържах, не исках тези
хора да видят, че са ме победили…След това целия ден се чувствах сякаш са
отнели част от мен, отнели са ми идентичността и са ме превърнали в някой,
който не искам да бъда.
Когато се
прибрах вкъщи, майка ми вече беше разбрала за случилото се и виждайки пълните
ми с неизплакани сълзи очи, опита да ме успокои, да не съжалявам за случилото
се. Но вечерта, когато си легнах, очите ми бяха сухи, въпреки болката и обидата
в сърцето ми.Тогава си обещах, че повече
никога няма да позволя на някого да ми диктува каква да бъда, как да се обличам
и какво да мисля. Детското ми сърце се изпълни с вяра,решителност и наивна
смелост, която стана основа на по- нататъшното ми израстване като мюсюлманка.
Тази, на
пръв поглед, незначителна случка ми даде урок и изгради у мен непоколебимост и
сила за устояване на моите възгледи.
Това ми даде
сила няколко години след това, да бъда на митинга в София и да искам връщане на
името си, това ми даде упоритост да продължа образованието си в университета с
кърпа и да постигна уважението на преподавателите и колегите ми заради качествата
ми като човек и най- вече като мюсюлманка.
Това ми даде
воля да работя няколко години като учителка, пак с кърпа и да покажа, че тя е не причина един човек да изпълнява
съвестно задълженията си.
И вероятно
пак заради кърпата бях съкратена, като ми намекнаха, че ако я сваля, ще ми бъде
много по- лесно да си намеря нова работа..
Но аз вече
съм избрала своя път, и това е пътя ми към постигане на задоволството на моя
Създател, а този път не предвижда компромиси с вярата ми, сърцето ми е
спокойно, защото се доверявам на думите на Всевишния Аллах:
(Сура „Ал- Талак”65:2-3)
