Изоставеното седжде

                                                  



 Тази нощ Есма не можа да спи спокойно.
Много се вълнуваше, защото през деня щеше да пътува за селото, където живееха баба й и дядо й,  докато бяха живи. След смъртта им Есма не беше стъпвала там. Макар че много ги обичаше, самата мисъл, че тях ги няма, не й позволяваше отново да иде в тяхната къща, където бяха минали най- щастливите години от живота й. 
Но сега чичото на Есма й се обади и я помоли да отиде, защото беше решил да ремонтира бащината къща и да я превърне в лятна вила, та да има къде да почиват със семейството му, когато си идваха  от чужбина. Макар че вече няколко години чичо й работеше извън страната, все се оплакваше, че не му върви.

 Есма прекрачи дървения праг на дядовата си къща със силно биещо сърце и буца,  заседнала в гърлото й. Малката спретната одая, както наричаха стаята, в която живееха баба й и дядо й, беше същата, каквато си я спомняше момичето. Сякаш Есма чуваше радостните гласове на старите хора, когато ги посещаваха с брат й. Помнеше чистата бяла кърпа на баба си и бялото таке на дядо си, с което той никога не се разделяше.
Но още щом влезе, Есма се обърна към вътрешната страна на вратата. Там беше мястото на седждето, така дядо й наричаше молитвеното килимче, на което той изпълняваше намаза си. Дотолкова стария човек държеше на него, че беше възпитал уважение и у внуците си към намазлъчето /друго наименование на молитвеното килимче/. Дядото на Есма непрекъснато им повтаряше, че това е връзката на човека с Аллах и много държеше децата да използват килимчето не само по време на намаз, но и когато четат Коран или когато той им разказваше интересни истории от едно време, особено историите за пейгамберите.
Самото килимче беше тъкано, на него беше изобразена джамия, от долната му страна бабата на Есма го беше подшила с овча кожа, за да се пази чисто,а също и да топли дядо й. Неизменна част от намазлъчето беше и теспиха/ броеницата/, която дядо й използваше след приключването на намаза. Когато внуците му идваха на гости, още с влизането те се изпреварваха кой пръв да вземе намазлъчето, защото дядо им беше обяснил, че Аллах обича децата да се напреварват за Неговата обич. Но преди това задължително трябваше да вземат абдест, където също имаше надпревара и това караше стария човек да се просълзява от старанието на децата кое първо да заслужи обичта на Аллах и после и похвала от дядо си, която винаги беше съпроводена с шоколад или някакво друго лакомство. 

Любимка на възрастния човек беше Есма, защото тя с лекота заучаваше сурите от Корана и всеки път, щом отиваше при дядо си, тя вземаше намазлъчето, сядаше на колене, слагаше прилежно ръце на краката си и започваше да учи. Старият човек следеше на Корана за грешки на внучката си и когато тя завършваше поредната сура почти без грешка, той изтриваше скришом сълзите, които потичаха от очите му, горд и доволен от Есма.

Всички тези спомени накараха момичето да се просълзи. Когато се пресегна да вземе седждето от пирона на вратата, видя, че то е цялото в прах. Не беше използвано много отдавна. Тогава тя разбра защо чичо й нямаше успех в живота- той беше изоставил седждето, беше прекъснал връзката си с Аллах, Даващия препитанието и беше пренебрегнал най- важната заръка на баща си: 

„Никога  не изоставяйте седждето, защото тогава и Аллах ще ви изостави!”

Въпреки това, Есма изпълни два рекята намаз на намазлъчето и когато вече приключваше, чичо й каза, че ще го изхвърлят, защото това е стар парцал, който е овехтял. Той имал намазлък, който му бил донесен специално от Мека, само че от търсене на работа, нямал време да изпълнява молитвата. 
Есма направи дуа за чичо си Аллах да го напъти и каза, че ще задържи килимчето, защото то е връзката й с Аллах, която дядо й успял да изгради у нея още като дете.
 Всевишния Аллах казва:

 „…Молитвата предпазва от покварата и порицаваното…”
(29: 45)

 Мухаммед (Саллеллаху алейхи ве селлем )казва:  
“Главата на религията ни е намазът”. 

В друг хадис се предава,че Пратеника е казал:
 Пратеникът (Салеллаху алеъхи ве селлем) повелява: 

„Най-близо до Аллах рабът се намира по време на суджуд.” (Муслим)