Али не можеше да стои на едно място от
радост- днес в училище приключиха учебната година и предстоеше лятната
ваканция, или както я наричаха децата „голямата ваканция”. Това означаваше само
едно- още утре родителите на Али щяха да го закарат на село, при баба му и дядо
му. А времето, прекарано там, беше незабравимо за момчето. Там той имаше много
приятели, с които се забавляваше- обикаляха на воля с велосипедите из полето,
правеха си излети в близката гора до студения извор, къпеха се в малката селска
рекичка- все неща, които в града не можеше да си позволи.
Но Али най- много обичаше времето, прекарано с дядо си.
Възрастният човек винаги знаеше как да изненада и зарадва
внука си- правеше му всевъзможни дървени играчки / беше дърводелец/, които за
Али бяха много по- ценни от всички електронни джипове и самолети с дистанционно
управление,които баща му купуваше от лъскавите градски магазини. И момчето
знаеше тайната на тези играчки- дядо му ги беше направил специално за него с
много обич- и затова бяха толко ценни.
Според Али дядо му беше и най- умния човек- знаеше
отговорите на всички въпроси, които му задаваше малкия любопитко. Баща му често
го отпращаше и не искаше да му отговаря. „Навярно не знае..”- чудеше се
момчето, а истината беше, че баща му беше изморен и не му се отговаряше на
всевъзможните въпроси на Али. При дядото нещата не стояха така, той отговаряше
с търпение на всеки въпрос на детето, обясняваше му с подробности всяко нещо,
което Али не разбираше.
За дядото особено важно беше да възпита у внука си обич към
Всевишния, защото знаеше, че родителите на Али бяха много заети и времето,
което отделяха на сина си, беше недостатъчно. Затова, когато момчето беше на
село, възрастния човек беше измислил един простичък начин, по- скоро вид игра,
чрез която го запознаваше с благата, които Аллах беше дарил на хората и за
които трябваше да Му благодарим. Играта се наричаше „Открий съкровищата на
Аллах” и се състоеше в това двамата заедно да откриват всички „тайни”, които
Всевишния беше заложил в заобикалящата ни природа.
Двамата ходеха заедно на полето, където дядото обясняваше на
Али как да разпознава всяка билка, караше го да повтаря имената им, учеше го
коя за какво помага. А когато бяха в гората, слушаха песните на различните
птички и малкото момче се учеше да ги разпознава по гласовете им. Дядо му
обясняваше, че това е техния ибадет, така птиците правят зикр на Аллах. И
после, когато отново ходеха там, дядо му се преструваше, че е забравил името на
тази или онази билка и ги бъркаше, а Али доволно го поправяше и се гордееше, че
ги е научил, защото той попиваше като
гъба всяко нещо, което беше чул от дядо си.
Когато Али пристигна
в селото, скочи бързо от колата и се хвърли на врата на дядо си, който вече го
чакаше на двора. Очите на възрастния човек не преставаха да се смеят от срещата
с любимия внук.От къщата се носеше приятен аромат на вкусни печени питки,
каквито само баба му можеше да приготви. След силната прегръдка и с баба си,
Али нямаше търпение да отиде в работилницата на дядо си, за да види поредната
изненада. Този път тя се състоеше в пъстро хвърчило, което имаше дълга, шарена
опашка.
Когато беше на село,
Али редовно посещаваше и малката селска джамия. В двора й имаше огромен стар
орех, за който дядо му беше казал, че е още от времето на неговия дядо. Под
неговата сянка се събираха всички по- възрастни хора, които идваха в джамията,
пиеха си кафето и обсъждаха всяка тема,която ги вълнуваше. А децата се катереха
по клоните му, криеха се в гъстата му корона и слушаха с интерес разказите на
възрастните. С една дума джамията не беше само място за намаз, а място, което
събираше всички вярващи, млади и стари.
Особено много децата обичаха разказите на най- възрастния
човек в селото- дядо Хикмет. Той имаше дълга бяла брада и изразителни сини очи,
които винаги изглеждаха усмихнати, особено когато видеше децата. Той ги
наричаше „цветята на уммета” и казваше, че те са тези, които красят джамията с
присъствието си. Единствено той от цялото село беше ходил в Мека на хадж и
затова всички го наричаха Хаджията. Беше много сладкодумен и с часове
разказваше истории от Исляма, места, които беше посетил, неща, които беше
видял. Винаги, когато видеше децата, той бъркаше в джобовете си и незнайно как,
там все се намираха бонбони, с които ги черпеше.
Днес беше петък, двора на малката джамия беше по- пълен от
обикновено. Пристигна и дядо Хикмет. В ръката си носеше малка торбичка. Децата
с любопитство очакваха какво има там, защото предполагаха, че е нещо,
предназначено за тях. И бяха прави. Дядо Хикмет им намигна леко и те го
наобиколиха. Тогава той извади от чантата бели, плетени шапчици, които беше
донесъл преди години от хаджа. Сложи на всяко дете на главата па една шапчица и
доволно ги погледна
.
-Сега наистина приличате на цветя,но много специални, защото
вие сте „цветята на уммета ни”, също като Хасан и Хюсеин, внуците на
Мухаммед/Саллелаху алейхи уе селлем/!- щастливо се усмихна възрастния човек.
И когато влязоха в джамията, той сложи всички деца на първия
саф /ред/. С белите шапчици и невинни детски погледи, вперени в мястото пред
тях, допрени един до друг с крехките си рамене, наистина приличаха на леха от
бели цветя. Гледката беше много
въздействаща и успя да разчувства всеки от джемата, който ги видя. А децата
бяха развълнувани, чувстваха се специални, защото по принцип винаги ги
избутваха на последната редица.
На следващия ден,
когато отново се събраха в джамията, дядо Хикмет не дойде. Това беше необичайно
за него, затова всички се запитаха да не му се е случило нещо. В последствие
разбраха, че е болен. Затова дядото на Али им предложи да го посетят всички
заедно. Едни от децата му набраха плодове от градината, други му донесоха вода
от студения извор в гората, а през това време бабата на Али му свари лека
пилешка супа. След тези приготовления децата заедно с дядото на Али отидоха при
Хаджията.
Когато ги видя, очите на стария човек са напълниха със сълзи
и той целуна всяко едно от тях по челото, като възкликна:
-Я, колко много цветя в моята стая!
После, за да ги успокои, защото видя тревогата в очите им
заради неговата болест, ги запита:
-Знаете ли на кои хора Аллах дава болести?
Децата се умълчаха, не се бяха запитвали наистина защо се
разболяват. Все си мислеха, че са разболява този, който не е послушен. Но си замълчаха,
предпочетоха да чуят обяснението на мъдрия старец. Тогава дядо Хикмет им
обясни, че Аллах дава болестите само на хора, които обича, защото по този начин
той ги пречиства от прегрешенията, които са допуснали в действията си. И ако
всеки болен изтърпи това, което Аллах му е предписал, той ще бъде възнаграден.
Затова човек не трябва да се натъжава, когато се разболее, а трябва да
благодари на Аллах за тази милост.
След това пояснение децата видимо се успокоиха. Дядото на
Али им предложи всички заедно да направят една обща дуа за оздравяването на
дядо Хикмет, защото Аллах приема дуите на децата, тъй като те са с искрени и
чисти сърца. Всяко от тях вдигна детските си ръчички и с искрен глас повтаряха думите на дуата,
която дядото на Али отправи за оздравяването на дядо Хикмет.
Нашия Пейгамбер/ саллеллаху алейхи уе селлем/ казва:
“Задълженията на вярващия към вярващия са шест, едно от които е, когато се поболее – посети го..”
И е казал още:
„Не е от нас този, който не е милосърден към младите от нас и не
признава правото на възрастните!“
